Понякога бях лъчезарна,
раздавах нежност и смях.
На живота бях благодарна
усмихната, слънчева бях.

По пътя си срещах неволи
и смело заставах пред тях.
В сърцето ме бяха проболи,
но често победител аз бях.

Друг път, лоша, сърдита
стаила в душата си яд,
нападайки търсих защита,
не исках да бъда, но бях.

Тъй често и много самотна,
за всеки и всичко скърбях.
Потъвах и плачех сиротна -
сред хора самотница бях.

Обичах, но бях и обичана.
Желаех, мечтаех, копнях.
Аз сетих и болка родилна -
колко пъти майчица бях.

Сама оценявах се строго,
вглъбена, всичко разбрах.
Сред образи толкова много
щом бях, аз всъщност живях.

05.07.2006г - Анета Саманлиева!

Не ща да съм мъжко момиче
и никак не се шегувам.
Просто искам да бъда обичана!
И няма да се преструвам,

че всичко е светло и розово,
че нямам проблеми и нужди,
когато се чувствам бозаво,
когато се чувствам чужда!

Родена съм да обичам!
Поднасям сърце на тепсия!
С любов подир тебе все тичам.
По дяволите, вземи я!

А после върни ми я тъпкано
и ще те обичам до края
с душата си непокътната.
Друг начин просто не зная!

Мадлен Алгафари

Силните жени са като птици
и често те се реят в самота.
Гори сълза във гордите зеници
и капва тихо някъде в прахта.

Любов даряват, но любов не просят.
Оглеждат се в очите им звезди.
В сърцата женски мъжка сила носят,
следа оставят, гдето са били.

Сами притихват вечер, уморени
от дългата заблуда на деня.
Леглата им са празни и студени,
но пълен с нежна обич е сънят.

Силните жени са като птици!!!…

Златина Великова (елверита)

В приятелство пред никой се не клех, 

***

Кое на този свят е само мое?

Децата ми? Отлитат някой ден.

Усмивките? Раздавам ги на други.

дългът? На друг е посветен

Най-личното нещо е болката.

Е, някой ще я разбере,

но само толкова, доколкото

да се сравни: не съм по-зле.

Напълно ми принадлежи страданието.

На мен и на белия лист.

Но няма да ме видите отчаяна:

аз вече всичко ви простих.

За вас ще бъда вечно във летеж.

Благодаря ви, че не ме прочетохте!

Благодаря за хапчетата за растеж -

сълзите, на които ме обрекохте!

Мадлен Алгафари

Аз съм жена, аз съм вода,

без форма, цвят, но напоявам!

Аз съм жена, аз съм нощта

и с тъмното успокоявам!

Аз съм жената, аз съм дом

и топля, храня, приютявам.

Аз съм жената, аз съм стон

и в слабостта си побеждавам!

Аз съм жената, извор съм –

грехът, измиващ греховете.

Аз съм жената, аз съм сън

и моста между световете!

Аз съм жена, чувствеността –

врата и път съм към душата.

Аз съм жена - и мъдростта,

и лудостите на Съдбата!

Аз съм жена, аз съм начало

и бъдещето на света.

Чрез мен Земята оцелява,

До къде искаш, Господи да порасна?

Да обичам въпреки – успях!

Егоизмът ми съвсем угасна.

Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.

Да живея въпреки можах.

Не един шамар от враг получих.

Грешки колко осъзнах!

Да работя въпреки се мъчих.

И да вярвам въпреки не спрях.

Въпреки страха си се отключих

и напук на прашките, летях!

Въпреки че скръб ме дави,

смея се и през сълзи!

Но кажи ми, Боже, как се прави

въпреки да не боли?

Мадлен Алгафари

За всички пропуснати мигове,

за сълзите неизплакани,

за всички изпуснати влакове,

за гарите недочакани,

за думите неизказани,

за раните ненанесени,

за болките ненаказани,

за всички цветя неподнесени,

за песните неизпети,

картини ненарисувани,

за чувствата неизлети

и танци неизтанцувани,

за стиховете неписани,

за маските несвалени,

за виковете подтиснати,

за ударите спестени,

за устните нецелунати,

за всички врати неоткрехнати,

за шансовете изгубени

и страхове непосрещнати,

за всички писма неизпратени,

любови несподелени,

за всичките прошки недадени,

за пропиляното време,

за грешките непоправени,

за всяко „обичам” неказано,

за бляновете забравени,

за щастието отказано,

за всички пропуснати други животи

и избори ненаправени

сега е моментът да мислим, защото

не знаем тук колко остава ни!

Мадлен Алгафари

Прости ми, Господи,

че те упреквах

в безмилостност, в несъществуване!

Прости ми, Господи,

че не очаквах

от тебе вече дни сънувани!

Прости ми, Господи,

че те наричах

безсмислена химера!

Прости ми, Господи,

че те обичах,

преди да те намеря!

Прости ми, Господи,

че те проклинах,

че мислех, че си ме забравил!

Прости ми, Господи,

че те намразих

 и мислех се за изоставена!

Прости ми, Господи,

че толкоз пъти

във теб се припознавах!

Прости ми, Господи,

че се заклевах

неверница да стана!

Прости ми, Господи!

Не знаех, че ме очаква благослов!

Прости ми, Господи,

че те отричах!

Прости ми, Господи – Любов!

Мадлен Алгафари 

Време ли нямах - да те забравя?

Повод ли нямах – да те заместя?

Огън ли нямах - да се запаля?

Или очи нямах насреща?

Сълзи ли нямах – да не изстина?

Рани ли нямах - да те не мразя?

Гордост ли нямах – да те не диря?

Или честта си да пазех?

Мисли ли нямах – да те не мисля?

Сърце ли нямах – пак да обича?

Спомен ли нямах – да ме пронизва?

Разум ли – да те отрича?

Други ли няма – по тях да тичам?

Воля ли нямам – гръб да обърна?

Нужда имам да те обичам.

Сили нямам да се не върна.

Мадлен Алгафари

Научи ли се да живееш без любов?

 Защото аз ... не се научих!

 Посрещам будна всеки изгрев нов

 и скитам се като бездомно куче.

 Душата ми жадува твойта ласка.

 Сърцето ми - от теб е наранено.

 и всяка нощ гласът ти мек ме стряска,

 а няма те до мен...И е студено.

 Научи ли се да живееш без любов?

 А казваше, че без любов не можеш,

 че любовта е божи благослов -

 светъл лъч във тоя свят тревожен.

 Обичат ли те повече от мен-

 по-пламенно, по-нежно, страстно?...

 Или сърцето ти е наранено

 и като моето сърце - нещастно?

 Какво да сгрее моя тъжен ден?

 Какво от мъките да ме лекува?

 Когато ти си само спомен в мен

 и вече безвъзвратно отпътува...

 Посрещам будна всеки изгрев нов-

 И споменът за тебе ме измъчи...

 Научи ли се да живееш без любов?

 Защото аз...не се научих!

 Г.Северов

Черните ми дни, белите ми нощи.

Грешна без вини, праведна без прошка.

Денем – Пепеляшка, сбутана в кьошето,

гущер без опашка, сиротинче клето.

Нощем съм Змеица в звездните поляни,

пърхаща Жар-птица в топли мъжки длани.

Черните ми дни са риза от коприва –

те в буквален смисъл бавно ме убиват.

Белите ми нощи – не насън – наяве –

жадно ме докосват и ме съживяват.

Светла във греха, без грам вина щастлива,

всеки ден пресъхнал през нощта поливам.

Цъкат отстрани как съм жива още –

аз за черни дни спастрих бели нощи.

Маргарита Петкова

Аз още съм жена

и още търся нежността,

и още сякаш съм суетна,

забравила за възрастта.

Аз още искам ти да ме ухажваш,

да ме целуваш, макар и уморен да си.

Аз още искам звездите да ми сваляш

и за танц да ме поканиш, както и преди.

Аз още искам да съм пъргава и мила,

живот макар жестоко да ме мачка.

Да нося още женственост и сила,

въпреки годините с бързата им крачка.

Във бръчките ми ти не се заглеждай!

Помилвай оределите коси!

За годините не ми намеквай,

пламъче да свети в твоите очи.

Фани Русева

Остаряхме наистина.
Ах, каква перспектива!
Но макар и абсурдно
старостта ни отива.

Старостта ни отива.
С двете дини под мишка.
С очила... И със дънки.
И със ретро - подстрижка.

Старостта ни отива.
С 50 грама водка.
С осем шипа в гръбнака
и със спортна походка.

Вечер - сън пред екрана.
Сутрин - вечни болежки.
И заглъхнали страсти.
И поправени грешки.

Като слънце ръждиво
над пожъната нива
най-красиво на залез -
старостта ни отива.

Старостта ни отива,
по-красива от вчера. -
Патинирана брошка
със игла на ревера...

Старостта ни отива...
Сняг на покрива зиме.
Глас отгоре... Прекрасен!
И ни вика по име.

Бели-бели да тръгнем
в свойте черни костюми.
Старостта ни отива...
Кинолента без думи...

Бална рокля. Цилиндър.
Диригентът заспива...
Тихо свършва кадрилът...
Старостта си отива...

И стои кочияшът...
И файтонът ни чака...
Там по дългата улица
на последната пряка...

Вчера – вече е минало….

Утре – не можем да знаем…

Утре може да бъде късно…

Да кажеш че обичаш, да кажеш че съжаляваш,

да се извиниш,

Да кажеш че искаш да опиташ наново,

Утре може да бъде много късно,

За да поискаш прошка,

За да кажеш – Прости ми, грешката беше моя…

Твоята любов, утре може да е ненужна!

Твоето извинение утре може да е излишно!

Твоето завръщане утре може да е нечакано!

Твоето писмо утре може да не бъде прочетено!

Твоята нежност утре може да не е необxодима!

Твоята прегръдка утре може да не срещне

друга прегръдка…

Защото утре може да бъде много, много късно…

Не отлагай за утре да кажеш:

“Обичам те”

“Липсваш ми”

“Прости ми”

“Това цвете е за теб”

“Изглеждаш много добре”…

Не отлагай за утре твоята усмивка,

твоята прегръдка, твоята нежност…

Твоята работа, твоите мечти, твоята помощ…

Не отлагай за утре да попиташ:

“Мога ли да ти помогна?”

“Защо си тъжен?”

“Какво ти става?”

“Хей… Ела тук, хайде да поговорим…”

“Къде е твоята усмивка?”

“Защо не започнем на ново?"

“С теб съм… Знаеш, че можеш

да ми разкажеш…”

“Къде са твоите мечти?”

Ти виждал ли си падаща звезда?
И пожелавал ли си нещо в този миг?
Очите на обречен виждал ли си,
долавял ли си в тях отчаян вик?
Живял ли си във дом с порутен покрив?
Стоял ли си във буря до само дърво?
И трясъка връз него чакал ли си
от гръм с мълния в едно?
Ръце протягал ли си подир птица?
Лекувал ли си счупено крило?
Изпращал ли си я със взор зареян горе,

отлитаща от стъкнато с любов гнездо?
Ръка премръзнала затоплял ли си с длани?
Надежда върнал ли си в нечия душа?
От себе си отричал ли си се заради някой,
обричайки се сам на самота?
Подавал ли си на голтака свойта риза?
На давещ се протегна ли ръка?
Ако и туй си сторил, без да мериш,
осмислил си, защо си на света! 

Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок
ти бъди дребен храст, но бъди
най-прекрасният храст край пенлив водоскок
и на бора недей се сърди.
Щом не можеш да бъдеш и храст,
ти трева покрай пътя стани мълчешката;
вместо щука бъди малък клен,
но това да е кленът-мечта на реката.
Няма как да сме все капитани,
моряци да станем, пак нужни сме значи.
Има труд за титани и труд за слабаци.
Просто всеки си има задачи.
Щом не си пътят царски, пътека стани,
щом не си слънце, бъди пък звезда.
Просто своята собствена цел постигни
и така ще оставиш следа!

Дъглас Малок 

Любов е да помогнеш. Любов е да дадеш:
На гладния - надежда, на сития - копнеж,

На силния - неволя, на слабия - кураж,
На веселия - милост, на тъжния - мираж,

На скромния - посока, на алчния - сърце,
На имащия - радост, на можещия - цел,

На гордия - утеха, на плахия - мечта,
На властника - боязън, на роба - доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому, какво си дал!



Надежда Захариева

Такава съм, защото съм жена –

променлива, влудяващо различна.

Понякога съм ангелски добра,

понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш,  че безчет

любовни думи мога да повтарям,

а после, по-студена и от лед,

с мълчание от студ  да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя

и в мене да изригнат сто вулкана,

а  утре - кротка, мила и добра –

да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен  горкото ти сърце

без милост и без жал да е сломено,

а  след това,  с наивност на дете,

да  плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!

И други преди теб не са успели.

През вековете колко ли жени

духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,

когато безвъзвратно се изгубиш,

недей, не ме упреквай за това!

Ти сам във мен поиска  да се влюбиш!

Мария Вергова

Всеки ден си пренареждам живота.

Нещо изхвърлям, нещо прибавям.

Нещо поправям, макар неохотно.

Някъде слагам черта,

другаде скоба отварям.

И си казвам: от днес – на чисто.

Преброявам приятелите си.

Все по-малко остават. Ония, истинските.

И все повече стават предалите ме.

Нищо, казвам си. От днес – наясно

с думите, с хората, с всичко.

На рискове и случайности – баста!

И гордостта си обличам.

Спокойно, мойто момиче, казвам си.

Стига си яде нервите.

И не преливай от пусто в празно.

До следващото пренареждане.

Маргарита Петкова

Почистих килера - изхвърлих всичко излишно.

Последната капчица вяра побързах да сложа на скришно.

Изхвърлих всички нечестни приятелства, стари обиди, ограбващи ме познанства.

Изведнъж се получи доста пространство.

Изметох и амбиции разни. И рафтовете останаха празни.

Тогава започнах да подреждам:

Най-отгоре, като крехък и фин порцелан, подредих всички мои надежди.

До тях - някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред, като луксозен пакет, сложих най-скъпите спомени.

В килера оставих, безспорно, най-важното само: за точка опорна - едно вярно приятелско рамо.

Последно - проветрих и стана прекрасно!

А беше толкова задушно и тясно...

Кристина Филипова

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

Стефан Цанев 

На щастието тайната каква е?

Тоз отговор желае всеки да научи!

Едва ли някой точната рецепта знае,

но щастие би искал всеки да получи...

А то е толкоз относително и тъй различно,

тъй както са различни всички хора,

и, ако не прозвучи съвсем трагично:

май повечето се отказват да го търсят от умора.

За някои - то значи състояние,

имущество, пари, богатство, власт...

За други пък е удоволствие без разкаяние,

и те възползват се от него, без да губят нито час.

Замислихте ли се какво е щастие сега? -

За птиците - е полетът в небето...

В пустинята - това е капчица вода...

За майката - това и е детето...

За слабият - подадена ръка...

За влюбените - е любов в сърцето...

За болният човек - това е здраве...

Самотният пък търси си приятел...

А някои щастливи са, ако сънят им стане и наяве...

За други щастието е да си мечтател...

На щастието пълната рецепта аз не зная,

но според мене отговорът е готов:

На всички от сърце ви го желая!

Забъркайте сами рецептата за щастие с любов!

След работа, във своя дом

човекът като в църква влиза,

прикрил тревожния симптом

на близката сърдечна криза.

Захвърлил всичко. Примирен

с шегите лоши на съдбата,

дори за утрешния ден

той няма нищо да пресмята.

И ако все пак има бог –

ще му прости, че без молитва

потъва в своя сън дълбок

и грях потаен не изпитва.

Сред хаоса на този свят

човекът има малко време

да върне мислите назад

или мечта да го обземе.

И страшно му е нужен дом

душата си да изповяда

и в някой ъгъл мълчешком

да е щастлив или да страда.

Жена му да го разбере,

децата му да бъдат здрави.

А щом във къщи е добре,

Понякога е тежко и боли,

понякога светът край теб се срива,

умират с писък твоите мечти

и облак черен слънцето покрива.

...Любов загубил ,ти си победен,

светът без цветове за теб остава.

Не искаш и да знаеш,че е ден,

липите аромат ,че разпиляват.

До болка празно могат да звучат

словата на приятелите стари,

които се опитват да гасят

горящите в сърцето ти пожари.

От думи няма смисъл.Те горчат

дори с добро,когато се изричат...

Днес вярваш ,че човекът е богат,

когато е обичан и обича.

Не искаш да достига ничий глас

до мъката, дълбоко в тебе скрита,

освен един- познат от онзи час,

във който си се носил към звездите.

Но вслушай се в дървесните листа

и в шепота на вятъра крайбрежен...

Не си отива всъщност любовта

и не умира...Тя е неизбежност. 

Вики Горанова

Да си жена

жена до съмване
и майка до смъртта,
приятелка при хрумване,
когато се наложи и сестра.


Жена за делници,
за истини и за лъжи,
жена за празници,
за това което ни боли.


Жена послушница
и мъдра и добра,
жена размирница -
фатална, но Жена!

Бъди по силна от смъртта,
Красива като пролетта
И се гордей че носиш името Жена...

Любов е да помогнеш.
Любов е да дадеш:
на гладния – надежда,
...на сития – копнеж,

на силния – неволя,
на слабия – кураж ,
на веселия – милост,
на тъжния – мираж,

на скромния – посока,
на алчния – сърце,
на имащия – радост,
на можещия – цел,

на гордия – утеха,
на плахия – мечта,
на властника – боязън,
на роба – доброта…

ЛЮБОВ е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому, какво си дал.

Надежда Захариева

Да бъдеш себе си!
Неoтменимо...

Между небето и земята
да дириш простите неща,
да носиш болката и самотата
между живота и смъртта.
Мехлем за парещата рана -
сълза отронена да уловиш,
но да останеш неразбрана.
Вика в сърцето да стаиш...
И изтерзана да се връщаш,
простила чуждата вина,
към истинската своя същност
и слабостта си на жена...

Йорданка Гецова